Всички ние помним историите, в които хората прибягват до любовни билета, за да спечелят чувствата на любимото същество. Въпросът е обаче, дали можеш да си купиш наистина любов с отвара? И дали, ако платим на някой заклинател, за да накара обектът на нашите чувства да се влюби на свой ред в нас, ще бъдем щастливи? Можем ли да купим любовта, можем ли да си нарочим някого и да кажем – да, това е той (тя)  и ще направя всичко възможно да ме обича. Мнозина го правят, другите просто се предават. А тези, които го правят, подхождат като стратези от войската на Сун Дзъ, като изкусни майстори на  мисълта от школата на Конфуций или като магьосници от някой друидски клан. Правят всичко възможно, за да постигнат набелязаната цел. А целта е една – любов на всяка цена. Какво ни кара да се вманичваме до такава степен, какво но води отново и отново към  тази битка, която ще ни доведе до желаната победа? Всички ние имаме нужда да бъдем обичани. Имаме нужда да виждаме себе си отразени в очите на другия, да ни стопля неговата усмивка, когато ни види, неговият поглед, неговият глас. Правим всичко, за да заслужим неговото одобрение, дори неговото обожание. Ние просто се НУЖДАЕМ самите ние да сме обект на нечия любов. Търсейки любовта, ние често всъщност не се стремим да даваме (това се получава впоследствие от самосебе си), всъщност, ние искаме да получаваме. Искаме някой да ни харесва, някой да държи на нас, да смята, че сме добри, умни и красиви и си заслужаваме усилията, които се правят за нас. Искаме да получаваме подкрепа за това, което правим ежедневно, искаме да получаваме одобрение. Отново и отново. И така – завинаги. Защото любовта е нещо, което ни е необходимо, както водата и слънцето са нужни на растенията, за да израстнат от зелена пъпка в красив цвят. Ние дишаме чрез любовта. Всичко започва още от момента на раждането ни – с любовта на семейството. Чувстваме я иснтинктивно. С годините, колкото повече порастваме, родителите ни решават, че могат да ни оставят повече сами, защото вече не се нуждаем до такава степен от тях. Но това дистанциране (което често е резултат от заетостта на родителя, а не на неговото нежелание да бъде с нас непрекъснато) всъщност ни води до стремежа да заслужим отново любовта им. И ние го правим, като изпълняваме техните желания с тайната молитва да ни обичат повече. Парадоксално е, нали? Толкова много се стремим да ги накараме да ни харесват такива каквито сме, че сме готови да се променим, за да  го постигнем. И този модел се повтаря докрая на живота ни. Търсим кой да ни заобича и правим всичко възможно, за да получим чувствата му. За да чувстаме себе си сигурни. Като че ли забравяме обаче, че дори в някой етап от живота ни уж никой да не ни обича, не бива да загубваме надежда. И най-важното: не бива никога да забравяме да обичаме себе си. Защото тази любов е не по-малко важна от всички останали и дори точно тя е тази, която ни утвърждава, а не любота на другите. И докато се опитваме да намерим аргументи другите да ни обичат, добре е да бе не забравяме да си припомняме, че тези аргументи би трябвало да ни накарат да обичаме  самите себе си.